***
Не помня кога я видях за първи път...
Тя присъстваше някак в пейзажа с неизменното си множество найлонови торбички, които мъкнеше навсякъде със себе си. Беше по-различна от клошарите, които бях свикнала да виждам. Носеше чисти дрехи и косата й беше винаги вчесана и вързана на висока опашка.
Децата в парка я гонеха и разпиляваха торбичките й, но тя се местеше и отново подреждаше „имуществото" си в някой ъгъл.
Имаше ред в разпиляното многообразие от всевъзможни вещи. Тя рядко стоеше без работа. Ръцете й непрестанно шареха и местеха разни неща от една торбичка в друга. Събираше хартия и я подреждаше внимателно, след това я връзваше и потегляше към пункта за вторични суровини. При това, отстрани наистина изглеждаше така, сякаш има важна и много отговорна работа - с такава педантична упоритост сновеше между кошовете и поредното извоювано място за пребиваване...
Една вечер, прибирайки се от работа, я видях да седи на земята. Беше завила краката и раменете си със стари одеала, само ръцете й бяха отвън и в тях забелязах книга. Тя внимателно я придържаше под снопа свтлина, който се процеждаше от уличната лампа. Това ме изуми, никога не съм предполагала, че човек в нейното положение ще изпитва потребност от четене.
На другата сутрин се засякохме в магазина. Беше пред мен и я видях да купува мляко и хляб. Аз на свой ред купих кроасани за сина си и на излизане подадох един и на нея. Тя ме погледна учудено:
- Защо? Аз мога и сама да си го купя! Дай го на детето си...
За първи път я виждах отблизо. Беше на около петдесет години, а може и да е била по-възрастна, но ми направиха впечатление очите й или по-точно - погледа й. Гледаше ме така, както ме гледаше моята първа учителка в училище, когато не беше доволна от мен. Стана ми неудобно. Прибрах кроасана и си тръгнах.
Заваляха дъждове. Времето се разваляше и мисълта, че тази жена е навън, не ми даваше мира. От време на време купувах някои неща и скришно й ги оставях сред торбичките и изчезвах бързо, за да не ме види. Понякога, когато беше много студено, поглеждах от терасата и я търсех с поглед.
Тя отново четеше, а аз умирах от любопитство да разбера коя е книгата...
Чувах в асансьора как съседите негодуват от нейното присъствие. Как можело да плъзне някаква зараза от „смрадливите" й торбички. Как децата гледали... Слушах и мълчах и сякаш, за да подкупя негодуващата си съвест отивах до магазина и купувах поредния, според мене „нужен" предмет и й го подхвърлях. После се прибирах, окрилена от идеята на следващата сутрин да поговоря с нея и да се опитам да я настаня в социален дом или в някакъв приют...
Така и не успях да завържа контакт. Дните ставаха все по-студени, а моето убеждение, че някоя вечер няма да издържи на студа се засилваше.
Една сутрин, докато си пиех кафето на терасата, забелязах няколко души, които се суетяха около натрупаните найлонови торбички, клошарката я нямаше. Най-вероятно беше отишла да предаде събраната хартия в пункта за вторични суровини в квартала.
Единият беше униформен и нареждаше нещо на останалите. Те започнаха да изхвърлят „багажа" в близкия контейнер. За кратко време не остана почти нищо от събираните с месеци вещи. Тъкмо носеха някакъв чадър и палтото, с което се завиваше вечер и тя се появи. Дочух неистов вик, с който се нахвърли върху останките и не издържах. В следващия момент бях на улицата, готова да се сражавам с непознатите представители на властта, но не се получи. Тя като че ли беше приела действителността, защото когато стигнах до тях мълчаливо и с измъчена усмивка ми подаде една торбичка. После влезе в някаква кола и никога повече не я видях.
Трябваше да обхвана случилото се. Така и не намерих сили веднага да проверя съдържанието на торбичката. Прибрах се в нас и като в транс изсипах съдържанието й върху кухненската маса. Запалих цигара в очакване на отговорите. Пред мен стояха три книги. Внимателно разгърнах обвързаното с вестник четиво и прочетох: Николай Рьорих - „Събрани съчинения", следваше посвещение: „На г - жа Видинска от 6 „а" клас с много любов!" Трескаво отворих и другата книга, там пишеше: „На мама с пожелание никога да не загубва чувството си за хумор!" - книгата се казваше „Някой, никой и сто хиляди" от Луиджи Пирандело.
Третата книга беше на Ричард Бах - „Едно" с посвещение: „Погледни на живота с други очи!"...
И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем...
Гледам, но не откривам отговорите!
