Скулптор

Пия смеха ти. На глътки преглъщам безкръвните сондажи в сърцето си. Отдавна разгадах живота, но няма кой да ме чуе. Качулати въжделения прикриват истинската същност на всемира. Като тайнствено братство на горгони.

Прикрий лицето си, за да не вкаменят нетленното в теб! И ръцете, които даряват живот...

 

 

 

Гледаше малката фигура, която току-що беше изваял от глина. Трябваше да побърза, защото изсъхнеше ли, щеше да се напука необратимо. Познаваше всяка гънка на тялото, всеки израз в любимото лице и онази малка тръпчинка вдясно от устните, която го побъркваше до неузнаваемост. Остана доволен от сътвореното. Тя също щеше да хареса скулптурата, ако беше тука.

Прогони надигащата се жажда за близост и отиде да си легне. Трябваше да поспи преди да тръгне към нея.

Утрото настъпваше, разбуждайки капчуците по покрива. Капките запяха галещо, като часовник, отмерващ приближаващата наслада от очакваното...

 

 

***

 

И ето я! Прекрасна малка фея! Точно така изглеждаше в сънищата му. Съвършена, изящна, като приказна вълшебница. Колко дълго беше търсил образа й сред тълпата от отминаващи съдби. Нищо запомнящо се. Дори да го привличаха с нещо, неминуемо идваше момент, в който отново започваше да се взира в лицата им и да търси Нея.

Отново я откри. Беше загърбил обстоятелствата, при които се разделиха. Вече нямаше значение кой кого одобрява. Дори родителите му се отказаха да му влияят. Съжаляваше единствено за това, че загуби толкова време, за да извоюва свободата да избира...

- Елиана! - обичаше да изрича цялото й име - Отдавна ли ме чакаш?

- Цял живот! - прошепнаха устните й и се сляха с неговите.

Прегръщаха се цяла вечност. Времето забави ход и се разми с тревожните импулси на телесната жажда...

Прибраха се и дълго си припомняха защо са заедно. На сутринта заспаха уморени и блажената страст потъна в усмивка, предвкусваща стаената непреходност на любовта им...

 

 

***

 

Събуди го мирис на ароматно кафе и още нещо. Отвори очи и забеляза топлите кифлички върху подноса. Ноздрите му вдишваха с наслада носталгичните нотки, които изникваха в съзнанието му. Щеше да ги пази дълбоко в сърцето си  и този път нямаше да й позволи да си тръгне...

- А, събуди се значи. Как да разбирам всичко това? - и с жест показа множеството скулптури и портрети, разпиляни по пода - Навсякъде аз, аз и пак аз! Ти да не си побъркан психопат?!

- Да, красавице моя, и ще разчленя всеки, дръзнал да диша пространството около теб! - и се нахвърли настървено върху нея. Малката тръпчинка подлудяваше сетивата му...

 

 

***

 

Заживяха окрилени от взаимните си чувства. Никой не задаваше въпроси. Животът им потегли оттам, откъдето бе спрял преди години. В кварталното кафене, под звуците на Андрю Доналдс. Бяха изминали десетина години или повече. Не беше от значение. Важен е моментът, споделеният...

 

 

***

 

Нещо натрапваше присъствието си точно, когато бяха най-интимни. Не можеше да го улови. Размито, тревожно се вклинваше в капилярите му и го напрягаше до пръсване. Всичко изглеждаше нормално, дори беше невероятно красиво. Отношенията им прерастваха до онази съдбовна точка, в която трябваше завинаги да вплетат пресеклите се не веднъж нишки на съдбите си. Само какво беше Онова, което тъпчеше теменужените цветове на бъдещето им?!

 

 

***

 

Прибра се изнервен от работа. Съблече тягостните мисли и ги остави на закачалката с палтото си. Не искаше да я тревожи с проблемите си, винаги се намираха връзкари, които изместваха таланта от мизансцена на изкуството. Нищо. Ще претвори любовта си, скулптурите му се продаваха и без да му ръкопляскат разни величия.

Тя правеше нещо в кухнята. Не влезе там. Искаше да остане сам, за да не наруши равновесието от хармонията с глината. Имаше си ритуал. Съзнанието му трябваше да остане чисто за да пресъздаде правилно образа...

Зарови ръце в топлата маса и ги остави сами да си свършат работата. Когато приключи, още преди да се отдаде на съзерцание, разбра, че го очаква друг образ. Някак инстинктивно беше напипал в него нещо, което му убягваше...

 

 

***

 

Тя стоеше на прага и незнайно откога наблюдаваше любимия си. Приближи тихо и го прегърна. Той се отдръпна стреснато, но не от неочакваното докосване, а от парещия дъх на изпепелени илюзии и още нещо... с привкус на алкохол.

Тогава яростно разкъса дрехите й. Голотата й го възбуждаше и го приканваше да прониква дълбоко и още по-дълбоко, да изучи дебрите на създаващата живот грешна плът. Да открие първородната причина за падението на човешкия дух. Искаше да я оскверни, както тя беше осквернила очакванията му. Пронизваше я яростно, ненаситно, като смъртник, бягащ от необратимото. Беше затворил очи и в транс предвкусваше надигащия се ураган от неподозирано удоволствие... Тогава се сети за нея, за миг се изплаши от цялата тази ярост в душата си. Погледна под себе си. Тя се гърчеше в наслада и мълвеше името му...

Не издържа. Трябваше да я извае такава, грешна и безпътна, молеща за още болка и наслада. Взе я на ръце и я постави върху бюрото си. Обърна я по корем и проникна грубо. По пода се разбиваха на малки парченца ваяните с години частици от спомена за Нея. Щеше да я сътвори наново, пареща, като жена, забравила, че е способна да дарява живот. Като Горгона. И нямаше да предпази очите й - те вече го бяха достигнали...

 

 

 

Гледаше дълго малкото тяло, свило се върху бюрото му. Знаеше, че когато се събуди, ще си тръгне. Също така знаеше, че няма да я спре. Защото имаше нужда от мечта... За да твори... любов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

История с макове

Може би затова се разплетохме, заради изтънялото разстояние и всички онези кратки мигове, в които отлагахме взаимността си  за после... Заради лятото и тихите шепоти на вълните, които примамваха телата ни да се отдадат на забравата...
... а тя не идваше...
... дори онова „после” се сля с последния стон на издъхналите в ръцете ми песни...
... и се стопи...
... като снежно дихание върху зарасналите ти рани...

 

 

Никой не знаеше откъде се беше появил продавачът на усмивки, нито откога, но малко по малко всички в градчето започнаха да забелязват присъствието му. Всъщност нямаше как да не го забележат, защото всяко едно негово появяване по улиците беше съпроводено от шумни подхвърляния и детски смях. Понякога раздаваше балони, друг път подаряваше цветя на отминаващите дами, а най-често просто се усмихваше и поздравяваше с неизменното : „Хубав ден!”... а това беше много особен поздрав в този тъжен град. От години никой не помнеше такива думи, дори самото им изричане звучеше странно и чуждо, но все пак се случваше някой да се замисли как би изглеждал денят му, ако се постарае да е малко по-хубав... и това го радваше.

Беше се настанил в малък апартамент, на последния етаж –  толкова близо до звездите, че всяка вечер изпращаше последните лъчи на слънцето, за да посрещне с възторг малките бляскави точици по небето. Тогава взимаше цветни хартии и се захващаше за работа. Така до сутринта бюрото му се изпълваше с хвърчила и хартиени фенери. Усмихнати слънчица и множество шарени цветенца преливаха по пода и изпълваха предварително подготвените кошнички, с които отнасяше творенията си в малкото си магазинче, с надеждата да зарадва някой, случайно навестил го купувач.

А те влизаха рядко, обикновено - влюбени млади хора, които имаха нужда от подкрепа, за да поделят обичта си с любимите си... Продавачът на усмивки имаше безотказно решение за това – прегръдката! Ставаше от стола си, обгръщаше с топлите си и силни ръце все още объркания от действието му младеж или девойка като им говореше колко е голяма силата на прегръдката и на усещането за близост и топлина, че тя винаги сплотява хората и ги прави щастливи. Продавачът вярваше в това и те успяваха да повярват и нещата просто се случваха!...

Други имаха нужда от увереност. За тях той създаваше най-прекрасните букети, които може да си представите, че са създавани някога. Вплиташе дъхави теменуги и разноцветни рози с уханието на полски макове, за да напомнят колко кратки са миговете – щастие, които можем да поделим с тези, които обичаме... точно толкова, колкото е нужно да увехне първият цвят... след това всичко е само един спомен за прекрасно, но необратимо преживяване, което с времето избледнява и губи очертания... а маковете винаги увяхваха първи... Затова точно в тях скриваше малки бели бележки с послания. Предупреждаваше да не се отварят преди да бъдат подарени, затова никой не знаеше какво пише в тях... трябваше да ги прочете единствено този, за когото бяха предназначени цветята...  

От всичко най-много обичаше да изненадва децата, те като че ли бяха единствените, които разбираха посланията му, а и отдавна беше наясно колко кратко е детството и как с времето настъпват необратими промени в човешките възприятия... Затова бързаше! Имаше малко, много малко време, за да ги научи как да бъдат щастливи...

 

***

Магазинчето му се намираше в края на калдаръмената улица, от където минаваше единственият трамвай в града. Въпреки неприветливото място, лесно можеше да бъде забелязано сред сивите високи сгради, където сериозни хора вършеха още по-сериозни неща. Това от своя страна ги караше да се чувстват значими и полезни.

Всяка сутрин трамваят изсипваше десетки костюмирани персони пред голямата сива сграда и потегляше шумно към следващия си курс. Намръщен шофьор подаваше малки сиви билетчета на още по-намръщените си пасажери и с грубо мърморене препускаше из тъжния град. Единствената мисъл, която изпълваше тъжните му очи, беше да се прибере между празните студени стени на отдавна заглъхналия си  дом.

Понякога малки, протегнати за билет детски ръчички просълзяваха очите му и го връщаха в годините, когато две, също толкова крехки и пухкави ръчички, се заплитаха около врата му и го молеха да препуска още и още през раззеленилите се поляни... Но това беше за много кратко и той бързаше да зарови спомените си колкото се може по-дълбоко, за да не мисли за тях и да загърби и този ден...

 

***

Седобедът припичаше прозорците на малкото шарено магазинче. Лек ветрец се провираше през разноцветните перденца и рисуваше слънчеви зайчета върху лицата на играещите наблизо деца. Продавачът с умиление наблюдаваше малкото кученце, което бяха намерили незнайно къде и с нетърпение очакваше играта да свърши, за да го нахрани...

Тогава, ненадейно усети остра блка в гърдите. Тъкмо беше отминал трамвая и беше изсипал поредната доза работници за следобедната смяна... Болката се усилваше и му пречеше да диша... В съзнанието му изникна образ на млад мъж, който тичаше по поляната с малко дете на раменете си, красива млада жена подреждаше върху тревата прекрасна трапеза, а в скута й спеше мъничко кученце, подобно на това, с което до преди малко играеха децата... После жената изчезна и се стопи в тъмнината... а детето беше пораснало и полетя със самолет към далечни земи...

Продавачът се усмихна... знаеше какво означава това. Случваше се често през последните няколко години, затова стана, затвори прозорците, дръпна перденцата на магазинчето си, заключи и тръгна бавно към дома си...

По пътя навести гълъбите в градската градина, които всеки ден хранеше с остатъците от обяда си, после пусна последните си монети в кутията на слепеца от съседната улица и се загуби в тълпата тъжни самотници, които улиците избълваха надвечер по паважа...

Усмихваше се... Беше време да си тръгне от това място... пъзела беше сглобен и всичко щеше да си дойде на мястото...

 

***

Онази нощ беше пълнолуние и продавачът сънуваше съдбата си...

Виждаше как на утрото денят се промъква през прозорците и изгрява в прекрасна дъга. Учудени, от цветния порив на небето, хората се усмихват и бъбрят с половинките си за отдавна несподеляни неща, а по сивия калдъръм се посипва пречистващ дъжд и по тротоарите поникват цветя...

В онова прекрасно утро едно малко кученце щеше да спре точно на релсите на трамвая... ватманът щеше да набие спирачки да прибере малкото кученце... после щеше да го занесе у дома и за първи път стаята му щеше да бъде огласена от звук, различен от шума и болката в гърдите му...

След няколко дни всичко щеше да бъде различно... Насред сивите павета щяха да поникнат макове... някой от работещите в сградата щеше да сложи дънки, вместо костюм... от трамвая щяха да слизат усмихнати хора, в чието съзнание пожеланието: „Хубав ден!” щеше да гради очакваните измерения на бъдещето...

 

***

Събуди се с мисълта, че вече няма работа тук... затвори очи и се усмихна... Знаеше какво предстои и не се страхуваше! Трябваше да приеме смъртта, за да отиде на следващото място, където имаха нужда от него... в следващия тъжен град, където някой го очакваше и той знаеше, че е единственият, който може да чуе и разбере болката му... Струваше си да го прави всеки път! Струваше си!

Затова не се поколеба и политна от петия етаж... малко преди да докосне земята, тялото му се разпръсна на хиляди бели листчета, които вятърът завихри и разстла по близките улици... заваляха шарени цветенца и усмихнати хатриени слънца, а в прозорците на всички къщи изгряха макове... безкръвни и крехки, сякаш за да напомнят колко малко време всъщност имаме, за да променим съдбата си....

 

***
Не знам какво е пишело на другите листчета, но едно от тях се беше скрило сред маковете, които от години се опитвам да опитомя и завъдя на терасата си...
на него пишеше:

- Никога не ползвай чадър, когато вали! Нещата, от които си мислиш, че те предпазва са всъщност всичко, от което тялото ти има нужда, за да се чувстваш жива!

 - Денят е по-пълноценен, когато го поделиш с някой, който има нужда от теб, така споделените болка или щастие ще дадат начало на приятелство, в което всеки ще мисли първо за другия!

- Не заспивай, когато луната е пълна! Ослушай се и ще чуеш, ако някой накъде страда! ... може ти да си единственият човек, който е усетил  това... и да имаш силата да го промениш!

 

 ...

Така се преплетохме...
... тогава луната беше пълна и все още беше само наша...
... после ти ме чу...
... и беше единственият, който имаше силата да ме промени...

... и  ако сега, в този момент четеш тези редове те моля да продължиш! Знам че можеш да допишеш думите ми... просто бъди себе си и помагай на всички, които имат нужда от теб! 

 

:)