Градът стоварва прашни нозе над очите ми,
пари безизразно в дланите и примирено се сгушва в ъглите на нищо не
подозиращите капчуци… Мирише на пепел, на въглища и още нещо… Напипвам
го с върха на устните, поемам го доверчиво, преглъщам и го оставям да
разкъса остатъците от изпепелени илюзии, полепнали по и без това
нефункциониращите ми дробове… Не дишам! Утре ще поема въздух, ще кажа
на дъщеря си, че сънува, че това е приказка за необратимото, ще
ù разкажа за най-дългия път, за най-красивото утро, за най-тихата болка и
най-прекрасните мигове, онези, когато я поех за първи път в ръцете си!
Ще ù я разкажа докрай! И за последните стъпки ще ù разкажа и за нежните
вопли на дъжда, когато барабани по следите на вятъра. Ще ù разкажа за
топлите длани на едно далечно Слънце, в което винаги ще може да намира
утеха! И за красивите есенни багри, които времето ще твори всеки път,
когато си мисли за мен… Ще потъгуваме… и после, когато заспи, ще я завия
тихичко… и ще си тръгна…
***
- Мамо, мамо? Ела, хванах си пеперуда!....
- Ерин, стига си тичала нагоре-надолу по стълбите! Ще паднеш! Моля те, не тичай!
- Но, мамо, ела да ти я покажа, ела! Прекрасна е! Имам си вълшебна пеперуда! Имам си вълшебна пеперуда!
Седнах до нея и с притеснение наблюдавах как пипа
крехкото създание по крилете. Можеше да я нарани… Внимателно я взех от
ръцете ù и я сложих на тревата… Едното крило висеше безжизнено и се
опираше в изпадалите листа. Още едно докосване и можеше никога повече да
не полети… Взех немирната си дъщеря и я понесох към банята…
- Но, мамо, тя ще си тръгне! Не искам да си тръгва! Хайде да я опитомим! Моля те, искам си вълшебната пеперуда!...
- Ще я опитомим… но нека сега я пуснем, тя сама
ще дойде някой ден, ще видиш! Хайде да мием ръце и да обядваме! После
ще ти покажа едно специално място!
- Специално! О… искам да отидем там!
Гледах с усмивка разширените ù от любопитство очи!
Знаех, че за нея всяко място е специално! Нямаше никакво значение дали
ще я заведа на двора под някое дърво, където живеят мравки или ще
ù покажа паяка в кухнята или ще посоча ръцете си и ще ù позволя да
разглежда бенките по тях...
***
Трябваше да побързам. Още малко и щях да изпусна и
последния автобус, а беше важно да се прибера! Бързах за рождения ù ден!
Цял ден бях обикаляла да търся подарък, който да ù хареса… И сега
предвкусвах изненадата ù… Бях сигурна, че ще хареса нещата, които ù бях
взела, но когато я прегърнах и ù подадох чантата с опакованите неща, тя я
остави настрани и с особен блясък в очите ми каза:
- Мамо, върна се! Моята пеперуда се върна!
- Коя пеперуда? – не разбирах за какво ми говори…
- Моята! Онази, вълшебната! Права беше, каза
ми, че ще се върне някой ден! И тя се върна! Тук е! – и показа някъде
около стомаха… Имам пеперуда тук! Пърха с крилца и ме кара да се
усмихвам и да политам с облаците!
- Влюбена си! – мисълта премина като ток през тялото ми, гледах красивата ù усмивка, която озаряваше лицето ù…
- Да!
- Хубаво е, нали?
- Мамо, щастлива съм! Само понякога, без причина, ей така, ми потичат сълзи, а не ме боли!
- Така е, когато си влюбен!...
Притеглих я към себе си и тихо я прегърнах! Сега целият
ù свят пърхаше върху крилете на една мъничка пеперуда и стелеше
приказни мечти, които струяха от очите ù! Всичко в тях се усмихваше!
Моето малко момиче вече растеше…
***
И тя наистина един ден порасна… някак неусетно – пред очите ми…
Радвах се на красивото ù тяло, дълбоките очи, вечно
вперени в следващото утре. Радвах се на успехите ù, живеех с проблемите и
очакванията ù. Вечер до късно говорехме за впечатленията ù от изминалия
ден, понякога заспиваше в ръцете ми, както тогава, когато беше мъничка и
гонеше по цял ден своите пеперуди, но вече никога не проговори за тях.
Нещо в нея се беше пречупило. Вече не съзерцаваше до късно звездите, не
рисуваше с пръстче облачета по запотени прозорци, не тичаше из стаите с
разперени ръце, все едно лети… Крилете ù се бяха превърнали в ръце,
които моделираха действителността, но аз знаех, че един ден пеперудата
ще се върне отново… в очите на нейното дете и ще ù покаже колко красиви
могат да бъдат мечтите…
***
Сякаш е възможно да избруля напластеното с
годините… Случайни минувачи стрелят по прозорците с умопомрачените си
очаквания. Звън от счупени стъкла акомпанира на нечий смях, прокраднал
се в съня на отдавна опразнено гнездо… Бледи стъпки пронизват нозете ми и
оставят кална диря някъде назад – в изгубения отпечатък от тялото ти…
Вървя към последния си дъх, като обезумяла
пеперуда… която няма криле, но вярва, че топлината ще я излекува…..
онази – на Слънцето…
… и никой няма да се прибере у дома тази нощ,
защото всеки е чужд в собствения си свят! А времето някак е изградило
постулатите, които постепенно ще закърпят всички онези, несъществуващи
следи, поникнали в очите на едно отдавна замряло очакване… и отминало
детство, което можеше… да твори… пеперуди…
- Мамо, уморена съм от чакане, а не мога да дойда!...
