Клошарката

***

 

Не помня кога я видях за първи път...

Тя присъстваше някак в пейзажа с неизменното си множество найлонови торбички, които мъкнеше навсякъде със себе си. Беше по-различна от клошарите, които бях свикнала да виждам. Носеше чисти дрехи и косата й беше винаги вчесана и вързана на висока опашка.

Децата в парка я гонеха и разпиляваха торбичките й, но тя се местеше и отново подреждаше „имуществото" си в някой ъгъл.

Имаше ред в разпиляното многообразие от всевъзможни вещи. Тя рядко стоеше без работа. Ръцете й непрестанно шареха и местеха разни неща от една торбичка в друга. Събираше хартия и я подреждаше внимателно, след това я връзваше и потегляше към пункта за вторични суровини. При това, отстрани наистина изглеждаше така, сякаш има важна и много отговорна работа - с такава педантична упоритост сновеше между кошовете и поредното извоювано място за пребиваване...

 

Една вечер, прибирайки се от работа, я видях да седи на земята. Беше завила краката и раменете си със стари одеала, само ръцете й бяха отвън и в тях забелязах книга. Тя внимателно я придържаше под снопа свтлина, който се процеждаше от уличната лампа. Това ме изуми, никога не съм предполагала, че човек в нейното положение ще изпитва потребност от четене.

На другата сутрин се засякохме в магазина. Беше пред мен и я видях да купува мляко и хляб. Аз на свой ред купих кроасани за сина си и на излизане подадох един и на нея. Тя ме погледна учудено:

 

- Защо? Аз мога и сама да си го купя! Дай го на детето си...

 

За първи път я виждах отблизо. Беше на около петдесет години, а може и да е била  по-възрастна, но ми направиха впечатление очите й или по-точно  - погледа й. Гледаше ме така, както ме гледаше моята първа учителка в училище, когато не беше доволна от мен. Стана ми неудобно. Прибрах кроасана и си тръгнах.

Заваляха дъждове. Времето се разваляше и мисълта, че тази жена е навън, не ми даваше мира. От време на време купувах някои неща и скришно й ги оставях сред торбичките и изчезвах бързо, за да не ме види. Понякога, когато беше много студено, поглеждах от терасата и я търсех с поглед.

Тя отново четеше, а аз умирах от любопитство да разбера коя е книгата...

Чувах в асансьора как съседите негодуват от нейното присъствие. Как можело да плъзне някаква зараза от „смрадливите" й торбички. Как децата гледали... Слушах и мълчах и сякаш, за да подкупя негодуващата си съвест отивах до магазина и купувах поредния, според мене „нужен" предмет и й го подхвърлях. После се прибирах, окрилена от идеята на следващата сутрин да поговоря с нея и да се опитам да я настаня в социален дом или в някакъв приют...

Така и не успях да завържа контакт. Дните ставаха все по-студени, а моето убеждение, че някоя вечер няма да издържи на студа се засилваше.

Една сутрин, докато си пиех кафето на терасата, забелязах няколко души, които се суетяха около натрупаните найлонови торбички, клошарката я нямаше. Най-вероятно беше отишла да предаде събраната хартия в пункта за вторични суровини в квартала.

Единият беше униформен и нареждаше нещо на останалите. Те започнаха да изхвърлят „багажа" в близкия контейнер. За кратко време не остана почти нищо от събираните с месеци вещи. Тъкмо носеха някакъв чадър и палтото, с което се завиваше вечер и тя се появи. Дочух неистов вик, с който се нахвърли върху останките и не издържах. В следващия момент бях на улицата, готова да се сражавам с непознатите представители на властта, но не се получи. Тя като че ли беше приела действителността, защото когато стигнах до тях мълчаливо и с измъчена усмивка ми подаде една торбичка. После влезе в някаква кола и никога повече не я видях.

 

Трябваше да обхвана случилото се. Така и не намерих сили веднага да проверя съдържанието на торбичката. Прибрах се в нас и като в транс изсипах съдържанието й върху кухненската маса. Запалих цигара в очакване на отговорите. Пред мен стояха три книги. Внимателно разгърнах обвързаното с вестник четиво и прочетох:  Николай Рьорих - „Събрани съчинения", следваше посвещение: „На г - жа Видинска от 6 „а" клас с много любов!" Трескаво отворих и другата книга, там пишеше: „На мама с пожелание никога да не загубва чувството си за хумор!" - книгата се казваше „Някой, никой и сто хиляди" от Луиджи Пирандело.

Третата книга беше на Ричард Бах - „Едно" с посвещение: „Погледни на живота с други очи!"...

 

И аз продължавам да гледам. С моите. С твоите. С нечии на заем...

Гледам, но не откривам отговорите!

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Моята първа Коледа

***

 

Мама работеше в болницата. Когато с татко отивахме да я вземем от работа, винаги минавахме по един и същи път. Колата катереше нагоре и така, докато стигнем почти до края на града...

Помня как за първи път забелязах църквата. Беше есен и слънчевата светлина се пречупваше в металния купол. Не можех да гледам. Сложих ръка пред очите си и онемях. Тогава ми се стори най-голямата и най-прекрасна сграда на света.

 

- Тате, кой живее тук? - попитах...

- Дядо Поп и Дядо Господ.

- Искам и аз такава къща!

 

Татко не ми отговори, но когато видя мама и й каза за моето желание, тя се усмихна и ми обеща, че ще се постараят в следващата ни квартира да имам самостоятелна стая.

Тогава трябва да съм била на около пет.

Години след това се преместихме да живеем близо до нея. Вече бях във втори клас и знаех, че това не е просто къща, а храм, в който християните се молят. Въпреки всичко имах голямо желание да го разгледам...

Така се случи, че се сприятелих с едно момиче от моя клас. Учехме заедно и след това играехме пред блока. Една вечер тя ме помоли да отида с нея до дядо й, оказа се, че това е поп Йордан. Още помня първата ни среща. Той като че ли не ме забеляза в първия момент, покани ни вътре и отиде за нещо. После отново влезе при нас, вгледа се в мен, сигурно впечатлен от интереса, с който разглеждам иконите и стенописите, и тогава вероятно осъзна коя съм. Така се стъписа, че ме хвана за ръката.

 

- Дете, някой знае ли, че си тук?

- Не, мисля.

- Трябва да кажеш на баща си.

- Добре.

 

Прибрах се в къщи. Седнахме да вечеряме и аз изтърсих:

 

- Влязох в църквата!

 

Мама и татко се спогледаха, настана странно мълчание. Обикновено говорихме оживено на масата и се надпреварвахме с брат ми да фантазираме и да злословим по адрес на учителите. Татко, като представител на тяхната гилдия, се защитаваше, после следваше бой с възглавници и накрая учителите бяха победени и изпратени на заточение в хола да четат вестник... Но тази вечер нищо такова не се случи.

Разбрах, че съм направила нещо нередно. Седнах при татко, а той само ме погали по косата и каза:

 

- Хареса ти, нали?

- Да, красиво е...

 

Така започнах да ходя много често при дядо поп Йордан. С Ева, така се казваше приятелката ми, сядахме на дървените столчета в неговата стая и пишехме домашни, после четяхме, рецитирахме стихове. Дядо Йордан тропаше с бастуна по каменния под и казваше:
 

- Аз съм много добре! - и показваше Ева. Тя подемаше:

- Je suis tre bien !

- Аз мога повече! - показваше мен...

- Я могу больше...

 

И така учехме френски и руски.

Заваля сняг,  натрупа толкова много, че едва стигахме до училище. За наше щастие ни пуснаха в дървена ваканция и игрите започнаха...

Една вечер стояхме до късно. През целия ден ми правеше впечатление, че хората са някак в приповдигнато настроение и сноват надолу, нагоре из улиците. Като че повече бяха и посетителите в църквата, a тогава не се гледаше с добро око на вярващите.

Тъкмо мислех да си тръгвам, когато дядо Йордан ни извика. Влязохме в църквата, а той беше приготвил няколко торби и нареждаше:

 

- Това - на Павел и на Сийка в края на улицата, това - на сакатия Али, това - на Шаховица и да й ги дадете на нея, че оня няма да даде на децата... Цял ден носят! Толкова много храна! Грехота е да се хвърля! Грехота... 

 

Така ни напълни ръцете и ни прати да обикаляме къщите и да раздаваме храна. На връщане ме чакаше с нещо в ръце, когато доближих, видях, че и на мен ми е приготвил торбичка. Не посмях да я взема, а той ми я тикна в ръцете и каза:

 

- Баща ти е умен човек, хората са се потрудили.

 

Взех торбичката и се отправих към нас. Не знаех какво ще последва, но бях сигурна в думите му, че баща ми е умен и че храна не се хвърля.

Когато я сложих на масата, мама ме погледна много учудено.

 

- Какво е това?

- Храна.

- Каква храна?

- Дядо Йордан я прати, тази вечер е Бъдни вечер и храна не се изхвърля, защото е грях, а татко е умен и ще разбере... Така каза дядо поп.

 

Мама извади чиниите и разпредели храната. От нашата не сипа. Каза само „хелял" и започнахме да се храним.

Тогава разбрах, че хората еднакво вярват и еднакво обичат, еднакво скърбят и еднакво ги боли. Само понякога говорят на различни езици и наричат нещата с по-други имена, иначе пътя, който извървяват от раждането си до смъртта е винаги един и  същ. Също така разбрах, че имам най-чудесното семейство, толкова много се гордеех с родителите си тогава...

И още нещо.

От моята първа Коледа бяха изминали много години, аз учех в друг град и рядко се прибирах. При едно гостуване се срещнах с Ева, разходихме се, пихме кафе, поговорихме си... Наближаваше моментът да си тръгвам и тогава попитах за дядо Йордан.

 

- Той почина...

 

Не знаех какво да кажа, само помолих Ева да ме заведе до гроба му. Влязохме в църквата, минахме по същия каменен път, по който той тропаше с бастуна и тактуваше в ритъма на песните, които му пеехме. Спомних си за уроците по френски и руски и тогава си дадох сметка, че ни е предавал техники за положително мислене, защото изреченията, които превеждахме, бяха винаги в единствено число...

Приседнах до гроба му. Изпитах желание да се помоля, но единствената молитва, която знаех, беше на арабски...

 

Започнах... Ева не ме спря... Сигурно ме е разбрал... 

 

 

 

 

 

 

 

Скулптор

Пия смеха ти. На глътки преглъщам безкръвните сондажи в сърцето си. Отдавна разгадах живота, но няма кой да ме чуе. Качулати въжделения прикриват истинската същност на всемира. Като тайнствено братство на горгони.

Прикрий лицето си, за да не вкаменят нетленното в теб! И ръцете, които даряват живот...

 

 

 

Гледаше малката фигура, която току-що беше изваял от глина. Трябваше да побърза, защото изсъхнеше ли, щеше да се напука необратимо. Познаваше всяка гънка на тялото, всеки израз в любимото лице и онази малка тръпчинка вдясно от устните, която го побъркваше до неузнаваемост. Остана доволен от сътвореното. Тя също щеше да хареса скулптурата, ако беше тука.

Прогони надигащата се жажда за близост и отиде да си легне. Трябваше да поспи преди да тръгне към нея.

Утрото настъпваше, разбуждайки капчуците по покрива. Капките запяха галещо, като часовник, отмерващ приближаващата наслада от очакваното...

 

 

***

 

И ето я! Прекрасна малка фея! Точно така изглеждаше в сънищата му. Съвършена, изящна, като приказна вълшебница. Колко дълго беше търсил образа й сред тълпата от отминаващи съдби. Нищо запомнящо се. Дори да го привличаха с нещо, неминуемо идваше момент, в който отново започваше да се взира в лицата им и да търси Нея.

Отново я откри. Беше загърбил обстоятелствата, при които се разделиха. Вече нямаше значение кой кого одобрява. Дори родителите му се отказаха да му влияят. Съжаляваше единствено за това, че загуби толкова време, за да извоюва свободата да избира...

- Елиана! - обичаше да изрича цялото й име - Отдавна ли ме чакаш?

- Цял живот! - прошепнаха устните й и се сляха с неговите.

Прегръщаха се цяла вечност. Времето забави ход и се разми с тревожните импулси на телесната жажда...

Прибраха се и дълго си припомняха защо са заедно. На сутринта заспаха уморени и блажената страст потъна в усмивка, предвкусваща стаената непреходност на любовта им...

 

 

***

 

Събуди го мирис на ароматно кафе и още нещо. Отвори очи и забеляза топлите кифлички върху подноса. Ноздрите му вдишваха с наслада носталгичните нотки, които изникваха в съзнанието му. Щеше да ги пази дълбоко в сърцето си  и този път нямаше да й позволи да си тръгне...

- А, събуди се значи. Как да разбирам всичко това? - и с жест показа множеството скулптури и портрети, разпиляни по пода - Навсякъде аз, аз и пак аз! Ти да не си побъркан психопат?!

- Да, красавице моя, и ще разчленя всеки, дръзнал да диша пространството около теб! - и се нахвърли настървено върху нея. Малката тръпчинка подлудяваше сетивата му...

 

 

***

 

Заживяха окрилени от взаимните си чувства. Никой не задаваше въпроси. Животът им потегли оттам, откъдето бе спрял преди години. В кварталното кафене, под звуците на Андрю Доналдс. Бяха изминали десетина години или повече. Не беше от значение. Важен е моментът, споделеният...

 

 

***

 

Нещо натрапваше присъствието си точно, когато бяха най-интимни. Не можеше да го улови. Размито, тревожно се вклинваше в капилярите му и го напрягаше до пръсване. Всичко изглеждаше нормално, дори беше невероятно красиво. Отношенията им прерастваха до онази съдбовна точка, в която трябваше завинаги да вплетат пресеклите се не веднъж нишки на съдбите си. Само какво беше Онова, което тъпчеше теменужените цветове на бъдещето им?!

 

 

***

 

Прибра се изнервен от работа. Съблече тягостните мисли и ги остави на закачалката с палтото си. Не искаше да я тревожи с проблемите си, винаги се намираха връзкари, които изместваха таланта от мизансцена на изкуството. Нищо. Ще претвори любовта си, скулптурите му се продаваха и без да му ръкопляскат разни величия.

Тя правеше нещо в кухнята. Не влезе там. Искаше да остане сам, за да не наруши равновесието от хармонията с глината. Имаше си ритуал. Съзнанието му трябваше да остане чисто за да пресъздаде правилно образа...

Зарови ръце в топлата маса и ги остави сами да си свършат работата. Когато приключи, още преди да се отдаде на съзерцание, разбра, че го очаква друг образ. Някак инстинктивно беше напипал в него нещо, което му убягваше...

 

 

***

 

Тя стоеше на прага и незнайно откога наблюдаваше любимия си. Приближи тихо и го прегърна. Той се отдръпна стреснато, но не от неочакваното докосване, а от парещия дъх на изпепелени илюзии и още нещо... с привкус на алкохол.

Тогава яростно разкъса дрехите й. Голотата й го възбуждаше и го приканваше да прониква дълбоко и още по-дълбоко, да изучи дебрите на създаващата живот грешна плът. Да открие първородната причина за падението на човешкия дух. Искаше да я оскверни, както тя беше осквернила очакванията му. Пронизваше я яростно, ненаситно, като смъртник, бягащ от необратимото. Беше затворил очи и в транс предвкусваше надигащия се ураган от неподозирано удоволствие... Тогава се сети за нея, за миг се изплаши от цялата тази ярост в душата си. Погледна под себе си. Тя се гърчеше в наслада и мълвеше името му...

Не издържа. Трябваше да я извае такава, грешна и безпътна, молеща за още болка и наслада. Взе я на ръце и я постави върху бюрото си. Обърна я по корем и проникна грубо. По пода се разбиваха на малки парченца ваяните с години частици от спомена за Нея. Щеше да я сътвори наново, пареща, като жена, забравила, че е способна да дарява живот. Като Горгона. И нямаше да предпази очите й - те вече го бяха достигнали...

 

 

 

Гледаше дълго малкото тяло, свило се върху бюрото му. Знаеше, че когато се събуди, ще си тръгне. Също така знаеше, че няма да я спре. Защото имаше нужда от мечта... За да твори... любов.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

История с макове

Може би затова се разплетохме, заради изтънялото разстояние и всички онези кратки мигове, в които отлагахме взаимността си  за после... Заради лятото и тихите шепоти на вълните, които примамваха телата ни да се отдадат на забравата...
... а тя не идваше...
... дори онова „после” се сля с последния стон на издъхналите в ръцете ми песни...
... и се стопи...
... като снежно дихание върху зарасналите ти рани...

 

 

Никой не знаеше откъде се беше появил продавачът на усмивки, нито откога, но малко по малко всички в градчето започнаха да забелязват присъствието му. Всъщност нямаше как да не го забележат, защото всяко едно негово появяване по улиците беше съпроводено от шумни подхвърляния и детски смях. Понякога раздаваше балони, друг път подаряваше цветя на отминаващите дами, а най-често просто се усмихваше и поздравяваше с неизменното : „Хубав ден!”... а това беше много особен поздрав в този тъжен град. От години никой не помнеше такива думи, дори самото им изричане звучеше странно и чуждо, но все пак се случваше някой да се замисли как би изглеждал денят му, ако се постарае да е малко по-хубав... и това го радваше.

Беше се настанил в малък апартамент, на последния етаж –  толкова близо до звездите, че всяка вечер изпращаше последните лъчи на слънцето, за да посрещне с възторг малките бляскави точици по небето. Тогава взимаше цветни хартии и се захващаше за работа. Така до сутринта бюрото му се изпълваше с хвърчила и хартиени фенери. Усмихнати слънчица и множество шарени цветенца преливаха по пода и изпълваха предварително подготвените кошнички, с които отнасяше творенията си в малкото си магазинче, с надеждата да зарадва някой, случайно навестил го купувач.

А те влизаха рядко, обикновено - влюбени млади хора, които имаха нужда от подкрепа, за да поделят обичта си с любимите си... Продавачът на усмивки имаше безотказно решение за това – прегръдката! Ставаше от стола си, обгръщаше с топлите си и силни ръце все още объркания от действието му младеж или девойка като им говореше колко е голяма силата на прегръдката и на усещането за близост и топлина, че тя винаги сплотява хората и ги прави щастливи. Продавачът вярваше в това и те успяваха да повярват и нещата просто се случваха!...

Други имаха нужда от увереност. За тях той създаваше най-прекрасните букети, които може да си представите, че са създавани някога. Вплиташе дъхави теменуги и разноцветни рози с уханието на полски макове, за да напомнят колко кратки са миговете – щастие, които можем да поделим с тези, които обичаме... точно толкова, колкото е нужно да увехне първият цвят... след това всичко е само един спомен за прекрасно, но необратимо преживяване, което с времето избледнява и губи очертания... а маковете винаги увяхваха първи... Затова точно в тях скриваше малки бели бележки с послания. Предупреждаваше да не се отварят преди да бъдат подарени, затова никой не знаеше какво пише в тях... трябваше да ги прочете единствено този, за когото бяха предназначени цветята...  

От всичко най-много обичаше да изненадва децата, те като че ли бяха единствените, които разбираха посланията му, а и отдавна беше наясно колко кратко е детството и как с времето настъпват необратими промени в човешките възприятия... Затова бързаше! Имаше малко, много малко време, за да ги научи как да бъдат щастливи...

 

***

Магазинчето му се намираше в края на калдаръмената улица, от където минаваше единственият трамвай в града. Въпреки неприветливото място, лесно можеше да бъде забелязано сред сивите високи сгради, където сериозни хора вършеха още по-сериозни неща. Това от своя страна ги караше да се чувстват значими и полезни.

Всяка сутрин трамваят изсипваше десетки костюмирани персони пред голямата сива сграда и потегляше шумно към следващия си курс. Намръщен шофьор подаваше малки сиви билетчета на още по-намръщените си пасажери и с грубо мърморене препускаше из тъжния град. Единствената мисъл, която изпълваше тъжните му очи, беше да се прибере между празните студени стени на отдавна заглъхналия си  дом.

Понякога малки, протегнати за билет детски ръчички просълзяваха очите му и го връщаха в годините, когато две, също толкова крехки и пухкави ръчички, се заплитаха около врата му и го молеха да препуска още и още през раззеленилите се поляни... Но това беше за много кратко и той бързаше да зарови спомените си колкото се може по-дълбоко, за да не мисли за тях и да загърби и този ден...

 

***

Седобедът припичаше прозорците на малкото шарено магазинче. Лек ветрец се провираше през разноцветните перденца и рисуваше слънчеви зайчета върху лицата на играещите наблизо деца. Продавачът с умиление наблюдаваше малкото кученце, което бяха намерили незнайно къде и с нетърпение очакваше играта да свърши, за да го нахрани...

Тогава, ненадейно усети остра блка в гърдите. Тъкмо беше отминал трамвая и беше изсипал поредната доза работници за следобедната смяна... Болката се усилваше и му пречеше да диша... В съзнанието му изникна образ на млад мъж, който тичаше по поляната с малко дете на раменете си, красива млада жена подреждаше върху тревата прекрасна трапеза, а в скута й спеше мъничко кученце, подобно на това, с което до преди малко играеха децата... После жената изчезна и се стопи в тъмнината... а детето беше пораснало и полетя със самолет към далечни земи...

Продавачът се усмихна... знаеше какво означава това. Случваше се често през последните няколко години, затова стана, затвори прозорците, дръпна перденцата на магазинчето си, заключи и тръгна бавно към дома си...

По пътя навести гълъбите в градската градина, които всеки ден хранеше с остатъците от обяда си, после пусна последните си монети в кутията на слепеца от съседната улица и се загуби в тълпата тъжни самотници, които улиците избълваха надвечер по паважа...

Усмихваше се... Беше време да си тръгне от това място... пъзела беше сглобен и всичко щеше да си дойде на мястото...

 

***

Онази нощ беше пълнолуние и продавачът сънуваше съдбата си...

Виждаше как на утрото денят се промъква през прозорците и изгрява в прекрасна дъга. Учудени, от цветния порив на небето, хората се усмихват и бъбрят с половинките си за отдавна несподеляни неща, а по сивия калдъръм се посипва пречистващ дъжд и по тротоарите поникват цветя...

В онова прекрасно утро едно малко кученце щеше да спре точно на релсите на трамвая... ватманът щеше да набие спирачки да прибере малкото кученце... после щеше да го занесе у дома и за първи път стаята му щеше да бъде огласена от звук, различен от шума и болката в гърдите му...

След няколко дни всичко щеше да бъде различно... Насред сивите павета щяха да поникнат макове... някой от работещите в сградата щеше да сложи дънки, вместо костюм... от трамвая щяха да слизат усмихнати хора, в чието съзнание пожеланието: „Хубав ден!” щеше да гради очакваните измерения на бъдещето...

 

***

Събуди се с мисълта, че вече няма работа тук... затвори очи и се усмихна... Знаеше какво предстои и не се страхуваше! Трябваше да приеме смъртта, за да отиде на следващото място, където имаха нужда от него... в следващия тъжен град, където някой го очакваше и той знаеше, че е единственият, който може да чуе и разбере болката му... Струваше си да го прави всеки път! Струваше си!

Затова не се поколеба и политна от петия етаж... малко преди да докосне земята, тялото му се разпръсна на хиляди бели листчета, които вятърът завихри и разстла по близките улици... заваляха шарени цветенца и усмихнати хатриени слънца, а в прозорците на всички къщи изгряха макове... безкръвни и крехки, сякаш за да напомнят колко малко време всъщност имаме, за да променим съдбата си....

 

***
Не знам какво е пишело на другите листчета, но едно от тях се беше скрило сред маковете, които от години се опитвам да опитомя и завъдя на терасата си...
на него пишеше:

- Никога не ползвай чадър, когато вали! Нещата, от които си мислиш, че те предпазва са всъщност всичко, от което тялото ти има нужда, за да се чувстваш жива!

 - Денят е по-пълноценен, когато го поделиш с някой, който има нужда от теб, така споделените болка или щастие ще дадат начало на приятелство, в което всеки ще мисли първо за другия!

- Не заспивай, когато луната е пълна! Ослушай се и ще чуеш, ако някой накъде страда! ... може ти да си единственият човек, който е усетил  това... и да имаш силата да го промениш!

 

 ...

Така се преплетохме...
... тогава луната беше пълна и все още беше само наша...
... после ти ме чу...
... и беше единственият, който имаше силата да ме промени...

... и  ако сега, в този момент четеш тези редове те моля да продължиш! Знам че можеш да допишеш думите ми... просто бъди себе си и помагай на всички, които имат нужда от теб! 

 

:)

 

 

 

 

 

 

 

 

 

История с часовници

Стрелките напираха да разкъсат ръката ми! Не обичам часовници! И този не го обичам, но го сложих, за да не объркам нещо… Предната нощ изхвърлих телефона си от деветия етаж и сега бях като без една ръка… Бях свикнала постоянно да е по мен – в ръката, в ушите, в джоба на дънките… и сега го нямаше. Полетя от деветия етаж и дори не слязох да го потърся – едва ли е останало нещо от него, а и не ми трябва вече… само още малко и ще тръгна, но защо ли се бави?...

   И тези лампи…

Някой беше забравил да ги включи. Само едната процеждаше лека светлина и раираше на посоки калните павета под краката ми… А аз обичам да ми е светло! Обичам да виждам силуета му в далечината… а и тези райета, чудех се как е възможно да се раира павиран път. Нали сте виждали павиран път? Един такъв на дъги е… а този беше раиран… сигурно е от светлината…

   А май беше утро, нещо ми се губи… Утро ли е? Чакай да си погледна часовника! А не го харесвам, прекалено е стилен за грубите ми ръце, а и бельото ми не отговаря на очакванията, които би имал мъж, който види такъв часовник… но го сложих, за да не объркам нещо, за да не закъснея…

   Само да не забравя да дишам, когато го видя! Да не забравя да…

 

- Здравей! Отдавна ли ме чакаш?

- От… Чакай да погледна часовника си! От около десет минути – кого ли залъгвам… нямам никаква идея откога съм тук…

- Добре! Хайде тогава да тръгваме! Добре ли си? Изглеждаш ми напрегната! Всичко наред ли е?

- О, да!  - … само да не забравя да дишам…

- Как мина? Боля ли те? Нищо не ми разказа! Търсих те снощи, но телефонът ти беше изключен… Исках да дойда с теб!

- Мина… болезнено, но не се притеснявай! Няма я вече!Още няколко дена ще кървя и ще мине…

- Не съм се притеснил за плода, а за теб! Нали се разбрахме! Ти самата каза, че не можеш да се справиш едновременно с учене и с дете! А защо „Тя”? Мислиш, че може да е било момиче?

- Ами не знам! Сънувах я! Гушкаше ме и ми казваше „Мамо”! Приличаше на теб! Да не говорим за това! Става ли?

- Добре! Няма! Само искам да ти кажа, че съжалявам! Съжалявам, че…

- Моля те! Не съм готова, нека някой друг път!...

- Добре!...

 

   Приплъзнах ръката си към дланите му и оставих топлината им да ме облее… Имаше толкова нежни ръце! И винаги галеше моите с палец… Трябваше да запомня тази топлина…

 

- Гладна ли си? Искаш ли да хапнем първо?

- Да хапнем! – … не исках, нищо не ми се ядеше, имах чувството, че ако сложа нещо в устата си, няма да успея да го задържа повече от минута…

- Хайде! Ей там, на ъгъла, има хубав ресторант!

- Да, добре, да отидем там!...

 

Толкова бързо се изниза времето… Говорихме си нещо, помня, че се смееше и ме гледаше в очите! С онзи блясък, който ме плени още първия път, когато го видях! Дори успях да ям! Но не посмях да пия… казах му, че ме боли стомах и предпочитам да пропусна… Слушах гласа му, за да го запомня! Попивах всеки един милиметър от лицето му! И се усмихвах… за да ме запомни... такава…

 

***

Все още нямам телефон! Но часовникът е винаги на ръката ми! Нарисувах си и един в коридора на стената…

Понякога дълго рея поглед през прозореца и нищо не може да ме върне обратно, освен часовникът…

А тя има нужда от мен!

 

                         … и прилича на баща си…

 

 

 

 

 

 

 

История с птици

Тя още вярва в чудеса…

Нощта събужда най-искреното в нея –  опакова длани, завързва ги напречно по  диагонала и чака да стихнат писъците неизваляна горест… После ги твори в криле и я оставя да се рее в дебрите на собствените си страхове…

Нощта е онази весталка с която най-много обича да блудства! Съблича свенливо дрехите си, закрива всички огледала да не помнят греха ù… После залоства прозорците, вратите… и пианото покрива – да не смути с черно-белите си очи падението ù  и се оставя да я обладаят всичките ù очаквания…

На сутринта абортира бели птици, които пуска от прозореца си…и заспива…за да сънува небето…

 А от остатъците по пода си прави хербарий… за отвъдното… когато всичко ще е само идея за случено…

 

Още малко и светът щеше да се разпадне на недорасли желания. Притисках силно памука на лакътя и се надявах да свърши… но не свършваше… Няколко лекари се суетяха около мен и се опитваха да облекат в термини случващото се, а аз знаех, че умирам… Знаех, че сърцето ми този път няма да издържи! Знаех, че всички следващи опити да бъда реанимирана ще са неуспешни… Исках за момент да прекъсна този нестихващ поток от самовлюбени егоцентрици и да им изкрещя в лицето: Оставете ме! Умирам! Имам няколко минути живот и искам да бъда себе си…но не посмях… вместо това се оставих да бъда реанимирана…

 

***

 

-         Знаете ли къде сте? – красива сестра, облечена в снежно бяла престилка ме гледаше мило изпод роговите си очила…

-         Знам! На прага на необратимото… - отговорих и бавно преместих поглед към прозореца…

-         О, не! Не бива да се тревожите! Добре сте! Намерили са ви на време! Няма да е този път! Имате цял живот пред себе си… - усмивката ù беше обещаваща… още малко и щях да ù повярвам…

-         Добре! – смотолевих преглъщайки… беше въпрос на време да се случи, само че никой не ми вярваше и по-добре…

-         Имате ли близки, на които да съобщим?

-         Не! Казахте, че се справям! Значи всичко е наред!

 

… а не беше…

Знаех, че утрото ще покълне по тялото ми като призрак и ще впива ноктите си в болното ми съзнание. Знаех, че когато си тръгна оттук ще потърся аптека и ще поправя случилото се… Също така знаех, че този път няма да объркам дозата…

 

***

-         Дъще, можеш ли да ставаш? – беловласа старица лежеше на леглото до мен и се опитваше да стигне до шкафчето си… Вчера я нямаше, трябва да са я приели през нощта, но съм била толкова упоена, че нищо не съм усетила…

-         Мога. – казах и бавно седнах в леглото…

-         Би ли отворила шкафчето ми, там има една снимка, искам да ми я подадеш…

 

Шевовете все още притискаха корема ми… Бях забравила колко е празно вече там, но не трябваше да мисля за това в момента. Трябваше да концентрирам волята си за да стана, а не исках да говоря с никого, може би ако успеех да й дам това, от което имаше нужда щеше да ме остави на мира…

 

-         Ти за какво лежиш? – чух я да пита, докато се опитвах да се изправя на крака…

 

Подът беше студен и пронизваше босите ми нозе… дали заради дългото време, прекарано в леглото или заради успокоителните, с които лекарите подменяха спокойствието си, но не успях да овладея напиращия спазъм в дробовете. Нещо силно ме залюля и ме прати на пода… Усетих силна миризма на препарат… усмихнах се при мисълта, че това е краят…

Но не беше… а после… после не помня…

 

***

Събуди ме силен писък!

Огледах се. В стаята беше тихо. Бяхме само аз и старицата. Тя спеше… значи писъкът е бил само в съзнанието ми, може би съм сънувала нещо…

Потърсих телефона си, за да видя колко е часът, но не успях да го открия. Вместо това до главата ми беше оставена книга – жълта, мъничка, изглеждаше ми много позната… Взех я в ръце. Заглавието също ми беше много познато - „Някой, никой и сто хиляди”… Нямаше как да се случва това! Вече я бях чела преди много години…

Станах. Не ми се виеше свят. Усещах тялото си като преди – нямаше белези по корема ми, нямаше усещане за тежест в главата ми… и очите не ме боляха… може би халюцинирах,  но ми харесваше усещането за лекота.

Отворих вратата на стаята и тръгнах по празния коридор. Опитах се да намеря врата, но нямаше. Стените бяха напълно гладки и студени. Нещо не беше както трябва, усещах нужда да изляза… да се махна оттук…  да подишам въздух! Дробовете ми започнаха да се свиват в конвулсии от надигащото се напрежение… трябваше да полегна! Тръгнах обратно с надеждата, че празният коридор с гладките стени ще свърши… но не успявах да открия брод… Свлякох се… смътно в съзнанието ми се прокрадваше идеята, че стените се движат и ме притискат… като хербарий…

 

***

Още един писък отекна в съзнанието ми! Отворих очи – този път беше старицата… лежах на пода, миризмата на препарат проникваше през ноздрите ми чак до мозъка ми… Беше ден – все още… онова трябва да е било сън… в ръката ми имаше снимка на малко дете… И докато бавно преглъщах очертанията на образа нещо страшно започна да парализира крайниците ми, препращайки към мозъка познатите импулси на страха и ужаса…

Детето от снимката бях аз!

 

***

-         Откъде имате моя снимка? – не смеех да я погледна в очите, страхът все още парализираше сетивата ми… Бяха ме сложили отново в леглото със заръката да не ставам без помощ…

-         Не е твоя! Моя е! Тук съм на около пет години, баба тъкмо беше починала и сме на село… Татко обичаше да снима. На пикник сме и…

-         … мама реже краставички, а сестричката ми лази из тревите… татко се е запилял нанякъде със Зенита си и снима пчелички, а после като се приберем ще проявим заедно фотографиите…

-         Да! Не е възможно да знаеш тези неща…

-         Знам ги! Нали Ви казах! Това дете от снимката съм аз!

-         Не е възможно… - погледнах я. Лежеше по гръб и се взираше в тавана, явно не успяваше да с движи от системите и кабелите, които препасваха тялото ù… - На никого не съм разказвала за този момент от живота ми!

-         Аз също…

-         Тогава… трябва да има някакво обяснение…

 

Kаквото и да е, a беше прекалено странно за да е истина, но се случваше и трябваше да запомня тези мигове! Смътно осъзнавах, че това не е случайно и че е значимо… Мълчахме дълго и двете… Сякаш нито едната от нас не успяваше да пребори съмненията си…

 

-         Боли ли те?

-         Кое да ме боли?

-         Там, където са шевовете…

-         Боли ме! Но не мястото, повече ме боли от празнината…

-         Не се тревожи! Ще имаш още едно дете…

-         Откъде знаете, че загубих детето си?

-         И аз загубих моето, затова…

-         Не разбирам думите Ви!

-         Когато му дойде времето, ще разбереш… и още нещо… Онези бели птици, които сънуваш… не се страхувай! Някой ден ще откриеш къде да кацнеш…

 

Започнах да се смея… Или поне това си мислех, че правя… Вместо смях обаче от гърлото ми излизаше прегракнал стон. Болеше ме! Тялото, сърцето, душата… онова място където трябваше да е детето ми също болеше… Усещах как се разпадам на малки парченца бели пера, които вятърът отнасяше към висините… Погледнах в страни, старицата я нямаше и стаята я нямаше, вместо това някъде в ниското синееше безбрежно море… а аз мaй нямаше къде да кацна…

 

***

-         Мила? Добре ли си? Мила?... – усетих силно разтърсване по раменете си. Някой се опитваше да ме събуди, но аз не исках… исках да продължа да спя, да разбера коя е тази жена и какво прави в живота ми… от какво е болна, на колко е години, сама ли е, има ли семейство... – Събуди се, чуваш ли!

Отворих очи…

Едно питащо и разтревожено лице се взираше в мен и ме обгръщаше със загрижеността си. Инстинктивно опипах корема си… беше там! Детето ми бе все още там и леко потрепна от допира на ръката ми. Усетих как се изпълвам с щастие. По очите ми потекоха сълзи… Днес – беше друг! Някак спокоен и красив! Онази жена и болката от шевовете не бяха реалност…

До мен, в дясно съзрях онази жълта книга от съня ми, а не помня да съм я взимала. Посегнах да я огледам – беше същата… Само на първата страница имаше посвещение: „Искам да бъда всичко за теб!”

-         Харесва ли ти?

-         Не знам! Първо трябва да я прочета…

-         Добре… мисля, че ще ти хареса! Беше заспала и сигурно си сънувала нещо, защото, когато се върнах, пищеше…

-         Мисля, че съм добре.

-         Радвам се!  Аз ще поплувам… Ето, купил съм ти сладолед! – две топли устни нежно докоснаха моите…

 

Гледах как се отдалечава към вълните… около мен се гонеха деца… Плажът беше пълен с туристи. Беше красив юлски ден! Поредният, от всички следващи дни, в които щях да продължа да вървя уверено по пътя си…

 

***

Само да не беше онази птица… Бяла е и с дълги криле… Лети заедно с много като нея, но не успява да кацне… Има спомен за гнездо някъде в облаците – там където Луната и Звездите докосват с лъчите си вятъра… където всеки звук е ехо…  

И е почти като изповедалня, само че свещите не достигат до там! Не могат да осветят желания образ… само звучи – ехото! Някъде дълбоко – в дебрите на изпепелените илюзии, че всичко в един момент ще свърши и ще се прероди в надежда… А знаеш ли колко много молитви са нужни за да се роди?! Защото тя – надеждата никога не моли! Никога не се интересува кой се нуждае от нея! Никога не прелиства белите страници на недоизказаните желания, никога не тълкува потребности! Никога не прощава очаквания… Седи си там! Пред олтара на собствените ни представи и гради себе си в остатъците непотребна смелост… за да ни разкаже някой ден, когато всичко е свършило… да ни разкаже колко смели всъщност сме били, когато сме се надявали, че ще ни простят боговете…

 

Някой ден птицата ще кацне… и тогава морето… ще я погълне…

 

 

 


 

 

История с дъждове

Тръгваше си…

 

Върху пианото ми една пеперуда прелистваше някакви ноти… с криле – вместо пръсти! Не успявах да зърна фактурата, може би беше нещо от Лист… или Рахманинов… Помниш ли как ти свирех по тъмно… ей така – без да палим свещите… помниш ли?

И онзи смях… и ръцете ми в твоите, само малко ми трябва и мога да ги материализирам… да ги усетя… Теб да усетя!

А пеперудата май търсеше нещо… Не вярвам да е търсила  теб, защото все още си тук, но си тръгваше… Някъде вляво си… все още драскаш под кожата ми незрели думи… а аз ти ги изписвам по стените и отварям прозореца, за да ги отмие дъждът…

Онези думи, които никога не ти казах…  да ги отмие… заедно със страха ми, че никога повече няма да те видя…

 

 

Валеше неспирно от няколко часа. Нямаше друг начин, трябваше да тръгне към града, за да я вземе, само дето сутринта бе топло и не си беше облякъл яке… имаше само ризата на гърба си, а с мотора в това време си беше направо безумие…

 

-         Османов, още ли си тук? Нали обеща да вземеш братовчедката от автогарата? Хайде тръгвай, аз трябва да отида на съвещание, а имаме и дневници да попълваме….

-         Добре, добре, тръгвам, надявах се да спре малко, но май ще се понамокрим…

-         И да я доведеш тук, че жена ми ще пита защо не съм отишъл аз…

 

***

За около половин час стигна до града, за още няколко минути беше на автогарата. Не валеше вече, но усещаше, че нищо сухо не е останало по тялото му. Втрисаше го… „Ще пия една ракия довечера и ще ми мине…” помисли си и се отправи към автобусите, за да види дали не е дошла…

Оглеждаше пътниците. Не я познаваше, а и тя не знаеше, че ще я посреща непознат. Бяха му я описали. Трябваше да е с дълга коса и с очила…

Видя я да седи на една пейка и да чете книга. Беше красива и различна. С ефирна къса рокля и много дълга черна коса. С прекрасни черти! А очилата много ù  отиваха… За момент тя го погледна и нещо потръпна по тялото му… Сепна се, трябваше да ù се представи и да побързат да тръгнат към село, преди да се е стъмнило…

 

***

 

-         Здравейте! Вие трябва да сте Сейда!… тя вдигна бавно поглед от книгата и го загледа изпитателно… - Хасанов ме прати да Ви взема. Аз съм негов колега и ще Ви закарам до село. Той е още в училище и ни очаква…

-         А Вие сте?

-         О, извинете, не Ви се представих! Приятно ми е, Османов!

-         Приятно ми е! – каза тя с усмивка и протегна открито дланта си към него…

-         Особено име имате, не се среща по нашия край… – ръцете ù бяха парещо топли…

-         Така ли? Различно е наистина, но се среща, имам една братовчедка, която се казва така и една колежка в отделението… А Вие сте мокър! Трябва да се изсушите! С какво ще пътуваме?

-         С мотор…

-         Чудесно и утре ще сте болен! Да видим какво можем да вземем от аптеката…

 

Дори не беше забелязал, че на автогарата има аптека! Видя я като проследи с поглед тялото ù как изчезва зад стъклената врата…

 

-         Готова съм! Да тръгваме… като пристигнем, ще ви полекувам…

 

Прикрепиха багажа ù към коша на мотора и потеглиха. Вятърът пронизваше мокрото му тяло. Трепереше от студ, но се усмихваше. Усещаше как тя се притиска в него, сякаш за да го стопли… или поне му се искаше да е така…

 

Заваля…

 

 

***  

-         Е! Къде ще ходиш в това време? Виж как вали навън! Хайде, да отидем в нас, ще оставиш мотора в училище и утре ще те докарам! Пък може да останеш и през деня да помогнеш за царевицата!

-         Добре, но да не кажат нещо вашите!

-         Няма да кажат! Пък и ти не си чужд! Ще им кажа, че съм те викнал да помогнеш да копаем, а и майка ще ти се зарадва, все искаше да ви запозная със Сейда…

-         Ще ни сватосвате ли? То момичето си е хубаво, само аз ù липсвам! Сигурно си има вече избраник… но щом настояваш, ще дойда… А тя къде е?

-         В учителската стая, пише красиво и я помолих да попълни някой и друг дневник…

-         Ама си директор и ти! Още не е дошла и я хващаш на работа.

-         Добре, добре, тя сама предложи! Я виж какво ми даде за теб и заръча да изпиеш всичко!

 

В малка синя кърпичка бяха увити няколко хапчета. Той взе лекарствата, изпи ги, но кърпичката скри в джоба си, за да му напомня за нея… когато си тръгне…

 

 

***

Прибраха се по тъмно. Дъждът беше спрял. Лятото набираше ход, но в Балкана винаги е студено, затова запалиха огън под навеса. Нанизаха парчета месо и зеленчуци на шишове и ги сложиха на жарта да се пекат… Говореха си за най-различни неща! Всеки разказваше по малко за работата си, за проблемите си, за очакванията си от живота… Така той разбра, че тя е акушерка, че това е най – любимата ù професия. Гледаше разширените ù от вълнение зеници, когато разказваше как първа поема живота в ръцете си. После разбра, че пише стихове... че пее – запяваше песен от всяка дума и пееше много красиво… а той ù  акомпанираше на саз*…

 

 

***

Заваля…

 

Пушеше бавно и с наслада попиваше чертите ù. Тогава все още не знаеше, че тя ще го последва, не знаеше, че един ден ще свърже живота си с нея. Не знаеше, че именно тя ще го дари с най-прекрасните деца…

 

Също така не знаеше, че след много лета точно в един такъв летен дъжд  щеше да я загуби…

завинаги…

 

***

Тръгваше си… Всеки ден все по-уверено… Вече почти не чувах стъпките ти… Опитвах се да намеря онази пеперуда, но не успявах. Разлиствах нотите, събирах тон по тон изсипаното в тях и продължавах да я търся…

Един ден просто я открих! Някой беше закарфичил крилете ù точно над петолинието… Звучеше!… в едно безумно „до”…

 

Тръгна си.

… и заваля!

 

Дъждът изми остатъците смях, полепнали по стъклата… Валеше  лято!… цяла вечност!  По мен… в мен… а беше  обещала… да ме чакаш…

 

Когато видиш баба… те моля… да ù кажеш, че и тя ми липсва!

 

 

 

(*саз – струнен инструмент, подобен на тамбурата, но с по-голямо резониращо тяло и по-дълъг гриф)